За бате Асен... рицарят с болно сърце!
“...Румчо, и с повод и без повод обичам да повтарям тази древна мисъл ... Господ очаква от нас в мъдростта да си възвърнем детството...”
Бяхме седнали у дома в Благоевград, щастливи и уморени от преминаващия вече 12 юли, 2005 година. По обед аз открих фотоизложбата си “ART +AMOURE = PARIS ”, а бате Асен Кисимов почете приятелят си, като пристигна от София, рецитира “Белия Бип” и “Лозе на Монмартр” от Веселин Ханчев. Изпълни трогателно песента на Жо Дасен “Ако ти не съществуваше”. Посланикът на Франция тогава, Ив-Сен Жур, наруши протокола и се завтече да го прегръща. После го настаних в гостната стая, защото на сутринта го чакаха най-верните му приятели, децата... Но, уви! Съдбата бе решила вече друго...сутринта на 13 господ вече го беше прибрал при себе си!
ЗАПОЗНАНСТВО В ХЕЛЗИНКИ Израсъл съм с неговите “Лека нощ деца” и песните от легендарните му игрални филми. После и моите синове приковаваха погледи в телевизора всяка вечер в 8 без 10. И когато го видях в двора на нашето посолство в Хелзинки на 22 май 2004 си казах...ето, детските мечти се сбъдват. Няколко стотин наши сънародници и доста фини дълго ръкопляскаха на неговия моноспектакъл “Великите поети на България”. На фона на моите фотографии от колекцията “Ковачевица – памет и надежда”, гледката бе още по-мила. От само себе си приятелството ни тръгна. И съвместните ни арт изяви. Простил бе на своите биячи от трамвая, по детски търсеше начин да се види с тях и им каже, че им прощава, но те и това не пожелаха. По детски блещеше въпросително очи, когато видеше или чуеше за някоя несправедливост. А когато тази несправедливост бе насочена към него...просто махаше с ръка. Нетърпимост проявяваше единствено към липсата на култура, във всичките й форми. И към правоговора! Веднъж сме седнали на маса в София ...уточнявахме предстоящото си заминаване за Будапеща и той внезапно, но гальовно ме поправя: “ Румчо, не така, моето момче! Запомни: им, ем, аме, яме...няма отидеме, вземеме, а има викаме, присядаме ... полудявам, когато го чуя от водещи новините по телевизията. А, една даже и главата си тръска, когато “говориме”! Ако видиш някъде бате Бойко Борисов/б.а. тогава Главен секретар на МВР/ и на него да му се скараш. Залавяме, пускаме – това добре, но, ще отидеме и откриеме...това на нищо не прилича”.
МОНОСПЕКТАКЪЛ НА КОЛЕЛА Пътуваме в нощен автобус за Будапеща в края на март 2005 година. Очакваха ни в Българският културен институт. Аз – с картинките си от Ковачевица, бате Асен – с поетичния рецитал.В автобуса бяха повече млади хора, познаха го веднага. Зарадваха му се много. В един момент, беше някъде след 2 часа през ноща, той стана от мястото си, обърна се назад към по-голямата част от автобуса и казва: “ Красиви и мили, млади хора... утре вечер с господина Румен Жерев ще гостуваме в нашия културен институт. Той с фотографии, а аз, знаете с какво се занимавам...ще рецитирам. Сега ще бъдете ли така добри да изтърпите моята репетиция. И започна с “Моята молитва”, после още Ботев, Вазов, Валери Петров и още от българската поетична съкровищница. Шофьорът на автобуса ловко изпускаше волана докато ръкопляскаше. Заедно с целият автобус. И така до изгрев слънце.
ТОЙ СИ ЗНАЕШЕ БОЛЕЖКАТА Бате Асен от дете е знаел, че има порок на сърцето. Тогава медицината не е предприемала такива рискови операции. После, в зряла възраст, професор Чирков го е молел да го оперира в клиниката си. Тогава пък Бате Асен е отказвал. “ ... Аз съм научил едни номера от йогите за начина на дишане”. Обичаше да ми казва той. И веднъж го демонстрира, даже, когато се разхождахме из хълма Гелерд в Будапеща. Както си вървяхме и се шегувахме, в един момент той спря, приседна на зелената морава и започна дълбоки вдишвания в определен ритъм. След минута-две се изправи и ми казва, ”...та, докъде бяхме стигнали”. Голямата му радост беше синът му Дани. Току-що го бе оженил за красива пловдивчанка. Младите учеха в Германия, той им беше ходил на гости и с нетърпение ги очакваше да се завърнат окончателно. Те са вече тук, но него го няма. Да си спомним за незабравимото дете бате Асен Кисимов, което си отиде от този свят преди четири години. И по-често да отваряме прашния сандък. И да не позволяваме на мишките да закусват с детските ни книжки. Защото, иначе...язък!
