Ако в Холивуд прочетат тази невероятна история...

непременно
ще потърсят
97-годишния Костадин Атанасов

Последният подводничар чака “благодатна” сватба

Благодатната сватба е след диамантената - на 70-ата година от венчавката. На стария подводничар и жена му им остават още пет до нея. Чичо Дине и леля Драга са заедно вече 65 години. Костадин Атанасов е последният жив подводничар.

Той е от ония български политемигранти в Съветския съюз, които след нападението на Хитлер през 1941 г. били пратени в родината да организират партизанско движение. Едните дошли със самолет - тях наричат парашутистите. Другите, начело с Цвятко Радойнов - с подводница през Черно море. Смята се, че оцелелите са били заловени и разстреляни заедно през 1942 г. Ако в Холивуд прочетат историята му, непременно ще потърсят връзка с Костадин Атанасов. Животът на чичо Дине е едно необикновено пътуване - от родния Разлог през Москва и сибирските лагери на Сталин обратно до родината. Той вече е на 97 години, но паметта му реже като бръснач. Роден е на 11 април 1913 г. в Разлог. Баща му по това време е на фронта. Костадин има двама братя и сестра Елена. Той е най-големият. Завършва в Горна Джумая, днес Благоевград, всеизвестната бивша Солунска гимназия, където са учили Гоце Делчев, Даме Груев, Димитър Талев и още плеяда известни личности. После записва право в университета. Първокурсникът прекарва ваканцията си в Разлог, свързва се с комуниста Никола Парапунов и започват да разпространяват социалистическа литература. Става провал и на 1 април 1932 г. рано сутринта той вижда през пердето полицаите пред портата на родната си къща. Прескача оградата на задния двор и... дава началото на страховитите приключения в своя живот. Другарите му казват, че ако го осъдят задочно до 7 години затвор, трябва да се предаде и да ги лежи. Ако са повече, партията ще се погрижи за него, т.е. ще организира бягството му зад граница. "От 1 април 1932 г., когато минах в нелегалност, до Заговезни 1945-а не съм имал легло. Къде ли не съм спал! По тавани, мазета, в гората, на Лубянка, в Бутирския затвор, в лагер в Сибир, в московска градска тоалетна даже, в подводница, в плевня, в пещ..." - спомня си чичо Дине. Чак на Заговезни 45-а, като се венчават с Драга в Банско, тя му застила легло. Драгана е братовчедка на Никола Вапцаров по майчина линия. Като ученичка в София е гостувала често на поета и жена му Бойка в квартирата им на ул. "Хан Аспарух". Тя много добре знае колко много обич е изпитвала Бойка към Кольо и колко непрактичен към себе си е бил той. С Костадин се запознават през лятото на 1942 г. Тя е във ваканция в Банско. Баща й я взема на нелегална среща с партизаните, за да им разкаже подробности за процесите и екзекуциите на Цвятко Радойнов, Вапцаров и другите. В отряда пък е Костадин. Тогава пламва искрата между двамата. Макар че не са имали възможност да останат насаме, веднага след войната, в началото на 1945 г. Дине иска Драга. Майка й не му я дава без венчавка. Затова двамата минават под венчило на Заговезни същата година. След това той си довършва правото в университета, тя следва агроикономика. Драга и дъщеря им Фиданка се грижат с много обич за своя кавалер вкъщи. Обичат да посрещат гости. Драга прави сладката банска баница, а наздравица вдигат с по чаша водка.

Уволняват единствения оцелял заради Горуня

В годините на така наречения култ към личността неприятностите на Костадин Атанасов продължават. Гледат го с недоверие - щом е бил в съветски лагер в Сибир, не може да е така, без нищо. И как така всички подводничари ги избиват, а той оцелява? Едва ли не го обвиняват, че е оживял. През 1965 г. е председател на Софийския военен съд, но след разкриването на заговора на Иван Тодоров-Горуня, в който са замесени много военни, започва чистка в армията. Подменени са всички шефове на съда, прокуратурата и МВР. Атанасов също остава без работа.


Бяга в Москва, попада в Сибир

Близо година след бягството си от полицията през 1932 г. Костадин Атанасов се крие в Дупница, София, стига до Бургас, пак се връща в столицата. Научава присъдата си от "Държавен вестник" - 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор и 500 хиляди лева глоба. Ами сега?! Тръгва пак за Бургас и с още деветима като неговата съдба намират една "пенсионирана" моторна гемия и отплават на изток, към Съветския съюз. След няколко дни, по средата на пътя, моторът на гемията угасва завинаги, питейната им вода свършва и те продължават към заветната цел с две гребла. Късмет - среща ги кораб, оказва се съветски, завързват гемията на буксир и след половин ден вече са в Одеса - гладни, изтощени и обезводнени. Двайсетгодишният българин се добира до Москва и отива право при Васил Коларов в Коминтерна. Първоначално лепи гуми и става шофьор, но след година мечтата му се сбъдва. Завършва танкова и парашутна школа и военната му служба продължава в Първи механизиран танков полк, охраняващ Кремъл. И така до 5 август 1937 година, когато го арестуват и се озовава в НКВД на Лубянка. После го прехвърлят в Бутирския затвор. Обвинението е кратко и ясно - участие в опит за организиране на покушение срещу другаря Сталин. "Не ме докоснаха с пръст, но скоро започнаха да ми се размиват дните, нощите, седмиците, месеците. В моята килия е лежал Пугачов, а съсед ми беше самият Туполев - спомня си той. - Прочетоха ми присъдата, без да съм влизал в съд - осем години в лагер в Сибир." В лагера повечето били криминални, рецидивисти, убийци. "Добивахме асфалтит в открит рудник - спомня си той. - Спираха ни от работа само когато температурата паднеше под минус 42 градуса. Имало е дни - до минус 60 градуса стигаше. Близо 2 години ни хранеха само с каша - брашно и вода!" В средата на юни 1941 г. строяват всички "шпиони" и ги освобождават. На българина връчват една бележка, да му служи като документ за самоличност до Москва. На бележката пишело, че Берия му се извинява - с него станала грешка. Началото на войната, 22 юни, го заварва във влака. В Москва - направо при Васил Коларов, в Коминтерна, а той: "Подготвяме група за изпращане в България с подводница." След седмица заминават с влак за Севастопол. 14 българи ги настаняват във вила "Горки". Датата 5 август отново става съдбоносна за чичо Дине Атанасов. Качват ги на подводницата "Щука-211" с командир капитан-лейтенант Александър Девятко. Три нощи пътуват до българския бряг и още три чакат луната да се скрие. В нощта срещу 11 август с пет надуваеми гумени лодки тръгват към брега, но когато го достигат при устието на Камчия заедно със Съби Димитров и Тодор Гърлянов, от другите няма и следа. Потеглят пеш към Сливен. Съби е оттам и решава да се отбие в града. Повече не се връща. Костадин и Тодор се разделят и всеки потегля пеш към родния си край. "Вървях само нощем, чак в средата на октомври наближих родния Разлог" - казва чичо Дине. В родния край Костадин Атанасов се добира до партизанския отряд. "Съдбата ме пожали и при срещата с другарите от отряда" - спомня си той. Заварил часовоя задрямал. Това бил Крум Радонов, с когото не се били виждали осем години. Радонов се сепнал, извикал "Стой, горе ръцете" и стрелял в подводничаря. "Улучи ме точно в гърдите - спомня си чичо Дине. - Премалял от изненада и с вдигнати ръце започнах да мигам - нищо ми няма! Ококори от изненада очи и Крум. Попипа ме дали ми има нещо и тогава се прегърнахме. Оказа се, че барутът в патрона е бил влажен и оловото едва се е дотътрило до мен."

5 август е фаталният му ден

5 август три пъти става фатален ден в живота на Костадин Атанасов. На тази дата през 1937 г. го арестуват в Москва. На същия ден тръгва към България със съветската подводница през 1941 г. А на 5 август 1944 г. убиват пред очите му неговия по-малък брат Асен, също партизанин. Намерило ги в гората едно овчарче, техен ятак, и им казва, че наблизо има сръбски партизани, които търсят връзка с българските партизани. "Съгласихме се радостни, спомня си чичо Дине. - Вървим към мястото на срещата. Асен вървеше след мен и когато видя на стотина метра десетина въоръжени мъже, се затича към тях с възторг: "Братя!" Изпревари ме и само след минута беше свален разстрелян пред очите ми, на 50 крачки!"

Сърбите се оказали преоблечени контрачетници. "Никога няма да си простя, че позволих на Асен да ме задмине и да наруши правилата за безопасност" - упреква се по-големият брат.

“Щуката” днес лежи на морското дъно

Според руски изследователи и според нашите архиви на морското дъно край българския бряг се намират шест потопени съветски подводници. Сред тях е и "Щука-211" с командир капитан-лейтенант Александър Девятко, стоварила на 11 август 1941 г. в района на устието на Камчия групата на Цвятко Радойнов от 14 души. Подводницата е потопена между 16 и 30 ноември 1941 г. пред Варна. С нея загиват 44 души. Откритият от водолази на 11 септември 2000 г. обрасъл корпус на подводница несъмнено принадлежи именно на Щ-211. По сведение на о.з. капитан I ранг Анатоли Златаров през лятото на 1942 г. на плажа при Бяла, Варненско, северно от нос Свети Атанас, е изхвърлен труп на съветски морски офицер, облечен в гумирано облекло. Документите му съдържат името Борисенко и тактическия номер на подводницата - Щ-211. Борисенко бил помощник-командир на борда й. Любомир Клисуров е най-известният български подводен фотограф. Дъното на Черноморското ни крайбрежие е любимото му място за разходки. Специално за "Стандарт" той си спомни за разходката си с фотоапарат във и около легендарната съветска подводница "Щука-211", с която Цвятко Радойнов и другите т.нар. подводничари дебаркират на българския бряг през Втората световна война. Подводницата "Щука 211" е открита от рапанджии в средата на 90-те години, а аз се спуснах до нея през 2001 г., разказва известният подводен фотограф Любомир Клисуров. Лодката се намира на 13 км източно от Варна, близо до нос Галата. Корпусът и носът й са на дълбочина 21,5 метра, а дъното й е малко по-надолу - на 26-27 метра. До Щ-211 ме заведе приятел с неговата гемия, спуснахме се с акваланг, спомня си Клисуров. Направило му впечатление, че подводницата е доста запазена, но била обрасла цялата в миди и раковини. По-изчистен елемент била цевта на носовото й оръдие. Единствените снимки на това оръдие са мои, защото през 2003 г. руснаците си го свалиха и прибраха във военния музей в Севастопол, гордее се Клисуров. Снимал също входния люк към корпуса и вътрешността на подводницата, който бил отворен. Но си признава, че не се престрашил да влезе вътре в лодката, защото била подводен гроб. Огледал и двете витла отзад - в тях било заплетено дебело въже от мрежа на трал, минал над лодката. Като цяло подводницата била доста запазена. Единствено отпред, където е командният мостик и перископът, имаше две големи "рани" - разкъсвания напречно по целия корпус, спомня си фотографът. Има много версии за това, по какъв начин е потънала Щ-211, но според мен този тип поражения говорят, че лодката е бомбардирана от въздуха, допълва Клисуров. Затова той е по-склонен да вярва на версията, че през 1941 г. два български самолета от летище Чайка са излетели и са я бомбардирали. Преди това самата тя е торпилирала румънския миноносец "Карол", заради което едната от версиите за потапянето й е натъкване на мина. Сега легендарната подводница е обявена от България и Русия за морско гробище от времето на Втората световна война и е забранен достъпът до нея.



Румен Жерев
20 февруари 2010
"Неделен стандарт"

снимки: Любомир Клисуров ©