Обективът
е строг,
но често
се смее
Румен Жерев, един от доайените на българските фоторепортери, работи във в. "Стандарт" почти от неговото създаване. През последните 17 години пред обектива му са се случвали доста любопитни неща, запечатвани са личности, които са създавали родната история. Днес Румен разказва с уважение и усмивка онова, което е останало извън кадъра.
Тодор Живков ли? Виждал съм го някъде Два дни след освобождаването си от ареста през 1992 година Тодор Живков се съгласи за интервю единствено за "Стандарт". На вратата на вилата му на "Секвоя" ни посрещна внучката му Жени. Когато дойде моят ред за ръкуване, той ми каза: "Ей, момче, аз теб некъде съм те виждал?" Вече подготвен от колегите си за тези негови шеги, реших да не му остана длъжен: "И аз теб някъде съм те виждал!" Последва познатият му смях "Ха, ха, ха"... През ноември 1992 година в две съседни съдебни зали се гледаха дело 1 срещу Тодор Живков и делото за лагерите! Коридорът на Съдебната палата бе претъпкан от бивши лагерници от Ловеч с плакати. Чакаха мъчителите си Газдов, Гогов, Мирчо Спасов, Ръждева... Лагерниците не знаеха, че в съседната зала "Тържествена" е Тодор Живков. Изведнъж дървената масивна врата на залата се отвори и Тато, конвоиран от двама полицаи, се озовава между тях. На една ръка разстояние! За миг настана злокобна тишина... След което изригна оглушителното "...У-у-у", Убиец!", "Смърт!" и т.н. И до ден днешен, спомняйки си този странен случай, не знам дали Тодор Живков разбра през каква компания го прекараха. Сигурно не, защото вдигна лице към тях, после дясната си ръка и... започна да им маха! Като на манифестация пред мавзолея!
Трябваше да отразяваме посещението на президента Желю Желев до село Црънча, високо в Родопите. Случи се така, че ни качиха заедно на едно микробусче. Случих се на седалката зад президентската двойка. "Желю, какви са тез зелени картончета на ушенцата на тез теленца", го пита изведнъж съпругата му Мара, като сочеше навън. "Това са акредитациите им за вашето посещение, господин Желев!" - отговорих им аз, криейки главата си между двете седалки.
През 1995 година, само няколко месеца след като бе изгонен от България за обида на държавния ни глава, Владимир Жириновски се връща като гост на приятеля си Светослав Стоилов. Научихме, че групата ще отседне във вилата на българина в местността Попина лъка, над Сандански. Веднага тръгнахме натам. На площадката пред входа 5-6 снажни момчета със славянски черти ни посрещат радушно: "Пожалуйста, добро пожаловат..." В антрето други 3-4, леко смугли, ни казват усмихнато "Заповядайте, чувствайте се като у дома си" и ни посочват масата, на която да седнем.
Скоро разбрахме причината за тяхното гостоприемство. Объркали са се! Охраната му ни е взела за близки на домакина. Роднините на Стоилов пък са решили, че сме от свитата на госта. Почерпиха ни с водка "Жириновски". После разбраха, че сме журналисти, и стана сложно.
Вече беше невъзможно да ни гонят, само ме помолиха да снимам със съгласието на Жириновски. Той вдигаше тост след тост, тропна нещо средно между българско хоро и казачок и към полунощ се кротна до жена си.
Тя започна да го гали и умолява да си лягат. Той посрещаше безмълвно молбите й, докато тя не избухна с цялата си строгост на руския характер: "...Бляд, дурак..." Тогава той прилежно стана и ни пожела лека нощ.
В нощта на 29 срещу 30 юни 1994 година започваше мачът България - Аржентина от Световното в САЩ. Още от обяд започнах да "обработвам" Илиана Раева по телефона: "...Илианче, Наско ще направи нещо запомнящо се довечера. Повярвай ми, "Стандарт" ще ви донесе късмет"." Съгласи се да ме приеме у тях, заедно да гледаме мача. В 90-ата минута Наско вкара втория гол с глава. Баща и дъщеря полудяха! Започнаха да целуват телевизора, да се прегръщат и се хвърлиха отгоре ми. Архитект Раев извади отлежало уиски, убедени, че "Стандарт" им донесе късмета.
И една много весела случка с наш колега, фоторепортер... След обедната планьорка пристига репортерка от културния отдел и си казва поръчката: "Искам довечера фотограф в "Маймунарника" (култово софийско заведение в Борисовата градина). От полунощ започва рок маратон." Следват обичайните задевки: Как го искаш фотографа, алангле или добре изпечен. После се обръщам към колегата: "Ще идеш ли, батка?" Отговаря ми: "При маймуните ли, батка? Окей, ще отида!" На другия ден. Буря. Първо в стаята нахлува недоспалата репортерка и пита: Защо само от нашия вестник нямаше фотограф?! Веднага след нея, нахъсан влиза и колегата: "Майтапите се със стария кокал, не ви прилича! Цели два часа до полунощ чаках пред главния вход на Зоопарка! После прескочих оградата и още два часа стоях пред клетката на маймуните! Какъв рок купон, бе, братче?! Жива душа нямаше. Само маймуни, които на всичкото отгоре ми се кикотеха..."
Румен Жерев
09 август 2009
"Неделен стандарт"
